Излагациите в политиката и мнението на Христин Петков, Сливен

Не е за вярване какви неща се случват в българската политика, колко радушно се приемат и как нищо не се променя. Говоря, разбира се, за случая със свитата на Волен Сидеров, психическия тормоз, който е указал във въздуха на френски дипломат, и удара над полицай. Всъщност този случай е просто част от психарската поредица на Сидеров. А Сидеров е просто поредният изрод в политиката. Не мога да повярвам, че обществото ни търпи това. Волен вместо да се разкае, продължава да лъже и маже за случая. Не стига това, ами наглостта му стигна дотам да пише до Министъра на вътрешните работи с оплакване, че удареният полицай е дал изявление пред медиите без разрешение... Не е важно на какви наркотици е Волен, не е важно какви психиатрични отклонения има. Самият Волен също изобщо не е важен. Най-големият въпрос е как продължаваме да търпим това поведение? То не бяха излагации в Брюксел, скандали с почивки в луксозни хотели и курорти във Франция и Куба, безнаказана агресия пред джамия, тормоз над граждани и журналисти и какво ли още не... И все пак твърдия електорат на Волен продължава да си го подкрепя, а останалите не правят нищо, за да бъде изолиран той от политиката. Не ми побира акъла как изобщо е възможно да има грамотни хора у нас с изборни права, които да гласуват за Сидеров – та то е очевадно, че не е никакъв националист, че всичко прави от някакъв егоизъм и мания за величие. Самозабравил се е. Както беше казал бившия кмет на Сливен Христин Петков, преходът няма да приключи, докато не променим манталитета си. Това е нашият основен проблем – че проявяваме търпимост към подобни агресори и психопати, че ги оставяме да ни обяздват и да се обличат във власт без да са я заслужили с каквото и да било.

Театърът

Тази вечер гледах постановка, която очаквах от доста време. Залата на театъра беше препълнена, атмосферата страхотно артистична, както се и предполага. Прекарах чудесно. След два часа съпреживяване ситуациите на героите се чувствах вдъхновен, озарен, с пробудено съзнание. Мисля, че това е истинската храна за душата. Изкуството, което те докосва повече от което и да е друго.

Театърът – съчетава повече от един човешки таланти. За да си добър актьор трябва да си паметлив, да имаш сценично поведение, да пееш, да се движиш, да импровизираш, да си опериран от срам и да имаш находчиво чувство за самоирония.

Казват, че истински добрият актьор се разпознава именно на сцената, пред кулисите, където няма специални ефекти, няма дубли и оператор, който да променя фокуса на обекта, за да засили ефекта. Киното излъчва само най-доброто, театърът показва истинското - дори и при липса на декори талантливият актьор да принесе публиката си на друго място, в друго време.

Затова се радвам, когато виждам колко популярен напоследък е станал театърът. А доказателството ми е – недостига на места. Миналата седмица исках да закупя билети за постановка след 14 дни и ми казаха, че билетите са изчерпани. Постановката се играе в голяма зала, а не в някоя камерна. И това напоследък ми се случва доста често. За постановката, която гледах тази вечер, имах билети от месец насам.

Природата срещу Мексико Сити

Тъй като се интересувам и от туризъм, реших да впиша няколко реда за една любима моя дестинация, която, надявам се, някой ден ще имам възможността да посетя. А именно Мексико сити. Вдъхнових се от научнопопулярно предаване и реших да споделя. Та...

Теночтитлан и Тлателолко – двата стари града Мексико, но в умален вариант, разположени на изкуствено създадени полуострови в солено езеро Текскако, са основоположниците на най-голямата столица в Латинска Америка. Както разбрах, Теночтитлан е старият център на прочутата ацтекска империя от 1325 г. до 1521 г. Столицата се издига на няколко острова, в близост до по-старото селище Тлателоко. Двата града се сливат и след  100 години живеещото в тях  населението е около 100 000 души, 200 години по-късно е 250 000. Днес Мексико Сити е 9-милионен мегаполис, разположен  на площ от  1485 кв. км.

Ако се чудите какво е станало с водата от езерото – тя започнала да се източва още през 17 век. Резултатът е почва - нестабилна основа за строителство – мека и постепенно пропадаща, за беда на местните жители, поради непрестанното извличане на подземните води.  Обяснимо защо Мексико Сити събира най-добрите архитекти  в света в борба срещу естествения ход на природата да си възвърне своето. Повечето административни учреждения и големи жилищни квартали се състоят от постройки със сложно изградена подпочвена конструкция.

Градът е стратегически разположен, естествено природно защитен, но и естествено застрашен.  От всички страни Мексиканската долина е обградена от планини и вулкани. Най-големи са Истаксиуатъл и Попокатепетъл.  Първият на стария индиански език нахуатъл означава „Бала дама‟, заради облечените в преспи  върхове. Той е неактивен, за разлика от по-големия си брат Попокатепетъл, или Пушещата планина, който през 2000 година регистрира едно от най-мощните изригвания за последните няколко хиляди години. Вследствие са евакуирани няколко хиляди души. И двата са част от дългия 900 километра Трансмексикански вулканичен пояс.  

Заобикалящи Мексиканската долина планини също представляват опасност за града, тъй като  стичащата се от склоновете им вода заплашва от наводнения.  Взети са мерки още през  17 век със строежа на система от канали и тунели за оттичане на водата. Въпреки това борбата с природата продължава. За капак към общата картинка на няколко километра от мегаполиса се срещат Карибската и Северноамериканската тектонски плочи, които повишават риска от земетресения в региона.

След всичко изброено дотук,  някои могат да се учудят как градът е оцелял на фона на  природните капризи. Мексико обаче е не само една от най-посещаваните туристически дестинации, но и център на холивудски кинопродукции. 

Днес в Мексико Сити са запазени едно от най-старите ацтекски паметници на културата, символът на града е известната статуя „Ангел на независимостта‟, а на няколко метра от нея е издигнат първият небостъргач с амортисьори - желанието на хората да запазят дома си надхвърля границите на човешката креативност.

Няколко думи за българските медии

Реших да пиша по тази тема, защото вчера един мой познат, интелигентен човек, професор в университет, избълва следната мисъл: „Ако и политиката, и икономиката ни се развиваха като българските медии, сега щяхме да сме далеч по-добре‟. Да споря с него нямаше смисъл. Той отстоява своето, моето виждане е друго. И причината е следната: съдържанието на българските медии. Включваш сутрешните блокове и гледаш тенденциозно подбрани теми (според политиката на телевизията). Усмихнати журналисти чакат някой да влезе в студиото – добър, лош, няма значение, за словесно членовредене. Не рядко попадам на репортажи на не добре подготвени журналисти на теми медицина, право, история, промишленост и др., с нелепи коментари по специфични въпроси. Тенденциозно подготвени интервюта искат да ни внушат определена нагласа към дадено нещо, като излъчват анкети с негативно настроени по въпроса хора или позитивни такива.  Къде е обективността? Разбира се, не навсякъде е така, но в повечето случаи се случва и прави впечатление.

„Любимите‟ ми моменти от интервютата, които по-често гледаме са букетите от въпроси. То не е едно, или две, а три питания едновременно. Докато осъзнаеш последното, забравяш първото. А още по-любими са ми въпроси тип „а не мислите ли, че‟. Посмей сега да кажеш, че мислиш, или не,  да ти да видиш  какво ще последва.

Така че драги ми познайнико, и професор в университет да си, няма единно мнение по който и да е въпрос. Ти забелязваш едно, аз като обикновен зрител, който се старае да чете колкото се може повече и да се опитва да има предвид повече гледни точки, виждам друго.

Но си прав в едно – властта, която имат медиите върху хората е много по-голяма, от тази на политиците. И докато медиите трупат приходи и създават допълнителни програми, работни места и излъчват за средностатистическия зрител любими лица, вдъхващи доверие, то в политиката, уви, не се случва така.

Останали коментари по темата са излишни!

Светльо Кантарджиев: Децата имат нужда да им бъдат четени приказки

Наша приятелка сподели на съпругата ми за издателството Ню Медиа Груп, което се е специализирало в издаването на литература за деца и вече има няколко поредици и стотици издадени книжки специално за най-малките. Наскоро нови пет книжки с народни приказки от Италия, Англия и Чехия, както и на известни детски автори, видяха бял свят у нас, и то илюстрирани така, че веднага да грабнат вниманието на малчуганите и те да искат да научат историята, естествено веднага си ги купихме.

Светльо Кантарджиев твърди, че още когато в издателството са взели решението да се захванат с книжките за най-малките, са знаели, че се захващат със задача от обществено значение. Според издателя книжките в голяма степен формират малкия човек и му позволяват да погледне въображаемо отвъд своя дом, приятели, родители и изобщо среда, в която се е появил на този свят. Освен това, те възпитават у детето чувство за правилно и грешно, доброта и злина, герой и злодей и не на последно място – развиват въображението на децата и ги привличат към четенето. И аз смятам, че днешната тенденция децата да играят компютърни игри още преди да са тръгнали на училище далеч не е здравословна за тяхната психика, а и за формирането им на подсъзнателна интелигентност. Както е казал Айнщайн „Ако искате децата ви да бъдат умни – четете им приказки. Ако искате децата ви да бъдат по-умни, четете им повече приказки.“

Последните книги, издадени от Ню Медиа Груп са част от поредицата „Детство мое: Вълшебни приказки в картинки“, която можете да откриете в по-големите книжарници.

Съвременният Сизиф

Живеем в страната на абсурдите. При нас, българите, контрастите са все по-силно изразени не само по отношение на икономически и политически белези, а все по-често на чисто психологическо ниво. Често сме роби не толкова на средата, но действителните ни окови са страхът от неуспехите, неверието в собствените способности, депресиите и неврозите, родени от  вярването,  че сме подвластни на една определена кауза. Често загубваме чувството си за логичност и рационалност, обличайки социалната кожа на общността, поддавайки се на масовото промиване на мозъци. Но в основата на нашето съществуване е не друго, а абсолютният и предумишлен бунт срещу нормите, порядките,... срещу себе си.  За това се сетих за едно есе на всепризнатия френски писател Албер Камю.  Наскоро ми попадна „Митът за Сизиф‟ - интересни разсъждения върху човешкия живот с герой от древногръцката митология.

И българинът, според мен, е един съвременен Сизиф.  Всеки ден всеки от нас търкаля своята съдба по нанагорнището на живота, за да може метри преди върха, прокълнат,  трудът му да се изтъркаля обратно до изходна позиция.

Абсурдността на ситуацията се крие в това, че независимо отчаянието и обречеността на неуспех, ние продължаваме да се борим, противопоставяйки се на абсурдността на живота и дори започваме още по-силно да я ценим, подемайки  с още повече плам новия, също толкова обречен, опит да надделеем над нея.

Но във всичко това има малък лъч надежда. Самият Камю казва, че бунтът е единственият начин да се живее в един такъв свят и именно този бунт е важен сам по себе си. Защитаваните каузи, позиции, мнения са маловажни. Може би защото в основата си виждането му се състои в абстрактното понятие за целта, която осмисля живота ни.