Годината си отиде със слаба реколта

Когато си на 34, като мен, ти се ще да се захванеш с много неща, за които досега не си имал време. Може би защото годините напредват проумяваш, че времето отлита невероятно бързо, особено когато сутрин отиваш в офиса и го напускаш чак вечер... по тъмно. Замисляш се, че животът си изтича между пръстите ти, а би могъл да направиш толкова много.

Ето, например аз винаги съм искал да се занимавам с лозарство. Имам къща в едно село, тук, наблизо, и често се занимава с асмата. Изрязвам, пръскам, заривах даже преди два дни. Тази година обаче не беше благодатна... Дъждовете донесоха болести по листата и с очите си видях как зърната просто се свиваха и съсухряха като стафиди. Малкото здрави гроздове не успях да опазя от косовете. (По този повод мисля догодина да си взема мрежа за защита на лозите.)

Говорейки със съседи и роднини споделихме, че като цяло липсата на мнопго слънчеви дни и постоянните валежи през лятото са причината за слабата продукция. Аз съм нов в лозарството, признавам. Исках вино да си направя сам за пръв път тази година, но не успях.

Но покрай малкото ми хоби в градината научих много за неволите на земеделците. Трябва да се грижат за напоителни системи, да водят постоянна борба с всички онези малки животинки, които се опитват да похапнат от отглежданото от тях с толкова любов. Да не говорим за средствата, които се отделят за пестициди, торове и инструменти за обработка.

Но има и нещо много хубаво в земеделието. Когато се отдадеш на дейност, която е близо до земята, когато си сред природата и полагаш грижи за растенията, когато видиш как този твой труд роди плодове, то тогава удовлетворението е толкова пълно, че не може да бъде описано с думи.

Но когато реколтата е лоша, както тази година, те обзема едно много мъчно чувство на жал и тъга. Не мислех, че някога ще го кажа, но едва сега разбирам произведението на Елин Пелин "Градишка". Странно... учим се, докато сме живи.

Съвременният Сизиф

Живеем в страната на абсурдите. При нас, българите, контрастите са все по-силно изразени не само по отношение на икономически и политически белези, а все по-често на чисто психологическо ниво. Често сме роби не толкова на средата, но действителните ни окови са страхът от неуспехите, неверието в собствените способности, депресиите и неврозите, родени от  вярването,  че сме подвластни на една определена кауза. Често загубваме чувството си за логичност и рационалност, обличайки социалната кожа на общността, поддавайки се на масовото промиване на мозъци. Но в основата на нашето съществуване е не друго, а абсолютният и предумишлен бунт срещу нормите, порядките,... срещу себе си.  За това се сетих за едно есе на всепризнатия френски писател Албер Камю.  Наскоро ми попадна „Митът за Сизиф‟ - интересни разсъждения върху човешкия живот с герой от древногръцката митология.

И българинът, според мен, е един съвременен Сизиф.  Всеки ден всеки от нас търкаля своята съдба по нанагорнището на живота, за да може метри преди върха, прокълнат,  трудът му да се изтъркаля обратно до изходна позиция.

Абсурдността на ситуацията се крие в това, че независимо отчаянието и обречеността на неуспех, ние продължаваме да се борим, противопоставяйки се на абсурдността на живота и дори започваме още по-силно да я ценим, подемайки  с още повече плам новия, също толкова обречен, опит да надделеем над нея.

Но във всичко това има малък лъч надежда. Самият Камю казва, че бунтът е единственият начин да се живее в един такъв свят и именно този бунт е важен сам по себе си. Защитаваните каузи, позиции, мнения са маловажни. Може би защото в основата си виждането му се състои в абстрактното понятие за целта, която осмисля живота ни.