Простихте ли си?

Измина един от празниците на Българската Православна църква - Сирни Заговезни или както е по-известен Ден за прошка. На този ден по-младите от семейство искат прошка от по- възрастните целувайки им ръка. Вечерта семейството се събира около трапезата, на която присъстват различни ястия от мляко и яйца. Такива като баница, питка, варени яйца и задължително халва. На този ден се прави и обичаят хамкане, при който на червен конец се завързва яйце или халва. Най- възрастния върти конеца, а този който успее да го улови с уста ще бъде най-здрав през годината. За мен най-същественото на този ден е искането на прошка. Това е момент в който целувайки ръка на по-големите от нас, изказваме своето уважение. Да поискаш прошка значи да признаеш пред себе си и пред околните, че си сбъркал , но го осъзнаваш и съжаляваш. Когато я получиш ти вече се чувстваш по-пречистен и добър. Ние понякога не осъзнаваме как със своите постъпки и думи нараняваме близки, приятели и роднини. Когато се случи съжаляваме, но вече е късно. Хората са казали „Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя”. Нека в общуването си с околните да внимаваме да не кажем или направим нещо, с което можем да ги засегнем. Да има такива дни за прошка, но нека постъпките за прощаване да бъдат по-малко. Питам се защо трябва само на този ден за искаме опрощение на своите дела и грехове?Не може ли това да се случи след като осъзнаем грешките си, или гордостта е по-силна от нас?

Нашите фобии

Когато бях студент в Пловдив имах един колега, който изпитваше страх от кучета. Ако разхождайки се срещнехме куче той замръзваше на място. Чудел съм се понякога, тъй като някои от тях бяха мънички на размер. Стана ми любопитно и го попитах защо толкова се страхува от кучета. А историята беше следната - като дете е бил хапан от улично куче и от тогава се е зародил фобията му към тях. До ден днешен не е могъл да я преодолее, въпреки че вече е 30 годишен. Георги ми е споделял, че като види улично куче пулса му учестява, задушава се и не може да помръдне от страх. При консултация със специалист се е установило, че именно случката от детството е причина за фобията му. Препоръчали са му да се лекува чрез терапия, но той така и не го направил. И аз да си призная имам страх от змии, но не мисля че е фобия. Порових се за информация и бях изумен, че съществуват около 400 вида фобии. Някои то тях са - фобия към животни, от високо, към пътуване, към различни предмети, от смъртта, тъмнината и т.н. За фобиите има първопричина - изживян стрес или случка от нас, или от наш близък. Най-често срещаните фобии са - от затворени пространства, от височини, от гръмотевици, от животни, от смъртта, страх да не се разболеем от рак, социофобия. Последната - социофобията е страх да общуваме с околния свят, което за съжаление е срещано и при децата. Най-много от фобии страдат обаче жените. Те са нежни същества и всяка промяна по житейския им път може да отключи някое от тези състояния.

Живот в къща или апартамент?

Вие скъпи читатели къде живеете - в къща или в апартамент? Всъщност аз живея в апартамент, но винаги съм мечтал един ден да се преместя в хубава спретната къщурка. Не знам къде е по-добре да се живее, зависи от гледните точки. От личен опит знам, че в апартамента живота е по-ограничен. Трябва да се съобразяваш с други хора, да не вдигаш шум. За да няма война трябва да угодиш на всеки - кой бил нощна смяна, кой имал бебе или малки деца. Когато празнуваш някакъв по-специален повод ти е некомфортно да увеличаваш музиката и да се веселиш по-шумно. Ако съседите са свестни e OK, но ако са възрастни хора е по-сложно. Стане ли 22 часа и децибелите трябва да се намалят, в противен случай може да ни навести полицията. Това е относно шума, ами ако от съседа прокапе в банята или в друга стая - пак проблем. С една дума живота в жилището е малко или много зависим от съседите. Пък има и много любопитни съседи- кой кога излиза, с кого се прибира - все има коментари. Живота в къща си представям по друг начин - самостоятелен, спокоен , на тихо и красиво местенце. Дори и къщичката да е малка, достатъчно е да има градинка, за да си посееш зеленчуци. Пред къщичката да има една беседка, за да се събираме с компания и да хапваме. Далеч от тълпата можеш да правиш каквото си искаш необезпокояван. Ако имате домашен любимец е по- лесно, може да играе на свобода. Дано някой ден мечтите ми се превърнат в реалност :).

Най-прекрасните жени са българките!

Неведнъж съм си говорил с англичани – туристи и такива, дошли да живеят за постоянно у нас, заради красивата природа и значително по-приятния климат. Ами хората са изумени, как е възможно в България да има толкова висока концентрация на красиви девойки, та и жени на средна възраст, даже!

Разбирам ги перфектно, няколкото ми пътувания до Лондон оставиха много смесени впечатления, но специално при дамите забелязах, че въпреки микса от хора от цял свят, които живеят там, то наистина хубавките са кът! Повечето англичанки, за съжаление, не са много привлекателни, не мога да си обясня защо са толкова предразположени към пълнеене, но дори и ако този фактор го нямаше, пак щяха да са на светлинни години от българките.

Спомням си преди десетина години, когато присъствах на един от конкурсите за красота на Джей Моделс – тогава още не бях така здраво обвързан-“завързан“ :)), та щяха да ми изтекат очите! Не знам как от тази модна агенция бяха успели да отберат наистина от хубавите най-най-хубавите родни моми :) Бих ходил всяка година на техните конкурси за красота, жалко че тази агенция затвори врати още преди 8 години...

Трябва да се гордеем и прославяме с жените си! Една такава, на която аз силно симпатизирам, например, е Нина Добрев – толкова нежност, интелигентност, невинност и безупречна хубост има у това момиче, а да я чуеш да говори на български си е направо безценно :) Точно тази естествена хубост трябва да се стимулира, а не пошлата и изкуствената. На кой са му притрябвали силиконени киборги?!

Благородна постъпка

Миналия ден се сетих за една случка, която ме сполетя преди време. Реших да я споделя с Вас, за да Ви докажа, че все още съществуват честни хора. И така, аз и семейството ми решихме да използваме пълноценно почивката си като излезем навън. Беше лятно време и слънчицето силно печеше, абе идеално време за разходка. Така решихме да се отдалечим от града и отидохме на един язовир, на километри от него. Слязохме от колата и се запътихме към тамошната горичка. Въздуха беше прекрасен, а слънчевите лъчи се отразяваха във водата - истинска романтика. Разходихме се, насладихме са на природата и привечер се върнахме към колата. Когато се качвахме, като че ли нещо се чу, но си помислих, че ми се е сторило. Прибрахме се в къщи, вечеряхме и си легнахме. На следващия ден, когато се събудихме установихме, че телефона на съпругата ми го няма. Търсихме го навсякъде - в къщи, в колата, но не го намерихме. След като вече се бяхме отчаяли, когато моя GSM прозвъня. Какво да видя, звъни ми някой от името на жена ми. Когато вдигнах онемях, мъжки глас ми обясни, че е намерил телефона до въпросния язовир и иска да ми го върне. Точно, където съм бил паркирал, значи удара е бил от падането му. Уговорихме се с господина да се срещнем на мястото. Когато отидох той ме чакаше със съпругата си в колата. Бях купил бонбони и безалкохолно и му ги дадох в знак на благодарност. Тази случка за мен е доказателство, че все още има добри и честни българи.