Университетът – институт за просвета или революция

Следвал съм 5 години  в Софийския университет и макар отдавана,  достатъчно дълго бях част от  студентския живот. Когато си там  забелязваш целите, моделите на поведение и терзанията на колегите си, ставаш част от тях, подкрепяш ги, хейтваш ги или ги даряваш с безразличието си.  Това не е хомогенна група, а общност на контрасти, в която едни имат желание да учат, други да се забавляват, а трети да угодят на активистката си природа.

Нашумялата напоследък тема с окупацията на СУ от „Ранобудните студенти‟ ме върна обратно към студентските години и ме накара да се замисля за няколко неща. Първото: Защо? – Омразата към продължителното статукво нормално води до желание за промяна, борба с олигархията и смяна  на системата с друга. Тогава разбираемо е търсенето на нови шансове за развитие и своеобразна трибуна  за гласност. Второ:  Университетът ли е мястото за подобни изяви? Доколко окупацията на учебно заведение е ефективен метод за разрешаване на въпросите на цяло едно общество. Основният проблем на демокрацията е, че преотстъпва право на волеизлиянието, на действието, но докъде се простират тези права и може ли да конфронтират с правото на образование и развитие.

Мнозина смятат, че са само актьори в прилежно подготвена пиеса, на която друг дърпа конците зад колисите на пъстрата сцена на живота ни. Всеки декор е част от някакъв грандиозен политически, икономически или социален замисъл, поднесен красиво и увлекателно на насъбралата се публика. Ето до това води либерализма!

Но всяко действие има равно по сила противодействие, гласи закон на Нютон. Затова и проф. Илчев заплаши младите с Прокуратурата. Има ли правото? Има го! Редно ли е? Тук всеки е свободен да изкаже личното си мнение.  Моето че, че университетът е място за образование, нужно  всекиму, за да постигне индивидуалната си реализация в живота. А революцията – тя идва, когато народът е съзрял за това, и има много пътища за действие, не задължително окупация на институцията, която малко или много се грижи за бъдещето ти.

Излагациите в политиката и мнението на Христин Петков, Сливен

Не е за вярване какви неща се случват в българската политика, колко радушно се приемат и как нищо не се променя. Говоря, разбира се, за случая със свитата на Волен Сидеров, психическия тормоз, който е указал във въздуха на френски дипломат, и удара над полицай. Всъщност този случай е просто част от психарската поредица на Сидеров. А Сидеров е просто поредният изрод в политиката. Не мога да повярвам, че обществото ни търпи това. Волен вместо да се разкае, продължава да лъже и маже за случая. Не стига това, ами наглостта му стигна дотам да пише до Министъра на вътрешните работи с оплакване, че удареният полицай е дал изявление пред медиите без разрешение... Не е важно на какви наркотици е Волен, не е важно какви психиатрични отклонения има. Самият Волен също изобщо не е важен. Най-големият въпрос е как продължаваме да търпим това поведение? То не бяха излагации в Брюксел, скандали с почивки в луксозни хотели и курорти във Франция и Куба, безнаказана агресия пред джамия, тормоз над граждани и журналисти и какво ли още не... И все пак твърдия електорат на Волен продължава да си го подкрепя, а останалите не правят нищо, за да бъде изолиран той от политиката. Не ми побира акъла как изобщо е възможно да има грамотни хора у нас с изборни права, които да гласуват за Сидеров – та то е очевадно, че не е никакъв националист, че всичко прави от някакъв егоизъм и мания за величие. Самозабравил се е. Както беше казал бившия кмет на Сливен Христин Петков, преходът няма да приключи, докато не променим манталитета си. Това е нашият основен проблем – че проявяваме търпимост към подобни агресори и психопати, че ги оставяме да ни обяздват и да се обличат във власт без да са я заслужили с каквото и да било.