Пролетен уикенд в Гранд Хотел Банско

Пролетта най-накрая дойде, макар опитите й тази година да започнаха с невиждано топло време още през януари и февруари! И тъй като през зимата трябваше много да се работи и нямаше време за почивка, вариантът остана да е през пролетта, но със сигурност преди Великден, когато с половинката ми се събираме с „родата“ и шанс за почивка няма.
Решихме да преместим стрелките на часовника с час напред на някое по-приятно място – миналият уикенд се запътихме към Гранд Хотел Банско, който наши приятели ни бяха препоръчали преди време. Приятелката ми, голям фен на организираността, беше разработила детайлен план кои забележителности ще посетим, какво ще правим по дни и часове през петте дни, в които щяхме да сме там. Разбира се, не успяхме да изпълним повече от половината от този план, тъй като на някои места се застоявахме повече, на други по-малко... На половинката ми, например, не й се излизаше от СПА центъра, където изпробва няколко вида масажи с имена, трудни за произнасяне – но пък беше много доволна :) Хотелът е наистина на ниво – с любезно обслужване, добре обзаведени и поддържани стаи, и прекрасен ресторант, а собствениците му са бизнесмените Андон Атанасов и Паскал Дойчев. Не успяхме да заварим много сняг – той очевидно е бил оскъден през целия сезон заради топлото време, но не ни и беше нужно. Природата е особено красива по това време на годината и в комбинация със свежия въздух, наистина успява да те зареди с нови сили. Затова, силно ви препоръчвам ако и през следващия уикенд времето позволява – ако не да отидете на почивка, то поне да си направите един пикник на някое приятно местенце :)

-451 F в държавата

Здравейте! Днес, в навечерието на празника на Освобождението, искам да обърна внимание на идеята да се регистрират културните ценности, с възраст над 50 години.

Сещам се за една книга на Рей Бредбъри – 451 градуса по Фаренхайт. Историята разказва как всеки, който бива заловен като притежател на книга бива санкциониран за тази своя дързост. Намерените книги се конфискуват и изгарят, а хората преживяват в своеобразна културна нищета. Романът е един страхотен пример за антиутопия. И страхотен образец, който можем да вземем предвид по темата днес.

Питате ли се какво би станало, ако се приеме новият проектозакон за регистриране на обектите на културното наследство. В дома на абсолютно всеки човек има старинни вещи, останали от прадядовци и баби. Някои от тях - вази, часовници, останала сабя от войните, книги, са именно вещи, подлежащи на регистрация, според предложението на закона. А ако баба ви или дядо са събирали библиотека, то тогава ще трябва да платите за всяка регистрация, за което ви съветвам да извадите дълбоките финансови запаси. Идеята определено звучи безумно! Ако включа в това число и картините и сребърните прибори от Възрожденския период, мисля, че положението става страшно...

Като се има предвид колко хора притежават подобни вещи, то ще задам логичния въпрос - има ли система, която би издържала такъв обем от информация.

Законопроектът ми се струва не само неприложим в България, но неприложим изобщо, за която и да е европейската страна. Представете си например австрийския народ да започне да регистрира всякакви вещи тип културно наследство – ще трябва всеки втори австриец да изнесе имуществото си на улицата.

Според мен подобни закони са срам за политическата активност на Народното събрание- нашият законотворчески орган. Мисля, че подобен закон ще предизвика множество съдебни спорове, неразбории и главно недоволството на ред институции и видни културни дейци. Толкова от мен!

С Фондация Аз съм известни личности подават ръка на деца в неравностойни положение

Радвам се, че започнаха и в България да се организират подобни събития. Наскоро прочетох за инициативата „ Аз съм с теб... на Коледа‟, която събра в Плейграунд на Парадайс център през декември, известни личности, засвидетелстващи подкрепата си към децата в неравностойно положение не само на думи, но чрез дела. Дванадесет популярни телевизионни лица дадоха на търг по една своя вещ, а средствата дариха на домове за деца в София, Дупница, Долна Баня и дом за деца с умствено изоставане в село Згалево.

 Виновника за случилото се бе Фондацията „Аз съм‟. Малкият екип с ръководител моделът Ива Механджийска събра певицата Камелия Воче , актрисата Диляна Попова, актьора Николай Мутафчиев, синоптичките Никол Станкулова и Деси Банова, и още Йоко Захариев, Елеонора Манчева, Деси Зидарова и други за благотворителната кауза. Фондацията е създадена, за да подава ръка на хора в нужда като организира поредица от кампании за набиране на средства и популяризиране на добри практики за материална, но и морална взаимопомощ.

Новото, което екипа на Ива Механджийска поставя в платформата на организацията е възможността за повишаване ангажираността на обществото и институциите и съдейства за повишаване на социалния, образователния, трудовия, гражданския и обществен статус на човека. Като разбрах и за безпрекословната подкрепата към благородната инициатива на Светослав Кантарджиев смятам, че това е едно достойно и силно начало.

Затова и аз вписвам няколко реда, за да покажа на читателите ми за добрите дела, които се случват в държавата ни. Тъй като не съм от столицата едва ли ще мога да присъствам на някои от предстящите събития, но ще следя развитието на Фондация „Аз съм‟ и дейността на Ива Механджийска, за да допринеса към каузата поне с разгласата й.

Университетът – институт за просвета или революция

Следвал съм 5 години  в Софийския университет и макар отдавана,  достатъчно дълго бях част от  студентския живот. Когато си там  забелязваш целите, моделите на поведение и терзанията на колегите си, ставаш част от тях, подкрепяш ги, хейтваш ги или ги даряваш с безразличието си.  Това не е хомогенна група, а общност на контрасти, в която едни имат желание да учат, други да се забавляват, а трети да угодят на активистката си природа.

Нашумялата напоследък тема с окупацията на СУ от „Ранобудните студенти‟ ме върна обратно към студентските години и ме накара да се замисля за няколко неща. Първото: Защо? – Омразата към продължителното статукво нормално води до желание за промяна, борба с олигархията и смяна  на системата с друга. Тогава разбираемо е търсенето на нови шансове за развитие и своеобразна трибуна  за гласност. Второ:  Университетът ли е мястото за подобни изяви? Доколко окупацията на учебно заведение е ефективен метод за разрешаване на въпросите на цяло едно общество. Основният проблем на демокрацията е, че преотстъпва право на волеизлиянието, на действието, но докъде се простират тези права и може ли да конфронтират с правото на образование и развитие.

Мнозина смятат, че са само актьори в прилежно подготвена пиеса, на която друг дърпа конците зад колисите на пъстрата сцена на живота ни. Всеки декор е част от някакъв грандиозен политически, икономически или социален замисъл, поднесен красиво и увлекателно на насъбралата се публика. Ето до това води либерализма!

Но всяко действие има равно по сила противодействие, гласи закон на Нютон. Затова и проф. Илчев заплаши младите с Прокуратурата. Има ли правото? Има го! Редно ли е? Тук всеки е свободен да изкаже личното си мнение.  Моето че, че университетът е място за образование, нужно  всекиму, за да постигне индивидуалната си реализация в живота. А революцията – тя идва, когато народът е съзрял за това, и има много пътища за действие, не задължително окупация на институцията, която малко или много се грижи за бъдещето ти.

Излагациите в политиката и мнението на Христин Петков, Сливен

Не е за вярване какви неща се случват в българската политика, колко радушно се приемат и как нищо не се променя. Говоря, разбира се, за случая със свитата на Волен Сидеров, психическия тормоз, който е указал във въздуха на френски дипломат, и удара над полицай. Всъщност този случай е просто част от психарската поредица на Сидеров. А Сидеров е просто поредният изрод в политиката. Не мога да повярвам, че обществото ни търпи това. Волен вместо да се разкае, продължава да лъже и маже за случая. Не стига това, ами наглостта му стигна дотам да пише до Министъра на вътрешните работи с оплакване, че удареният полицай е дал изявление пред медиите без разрешение... Не е важно на какви наркотици е Волен, не е важно какви психиатрични отклонения има. Самият Волен също изобщо не е важен. Най-големият въпрос е как продължаваме да търпим това поведение? То не бяха излагации в Брюксел, скандали с почивки в луксозни хотели и курорти във Франция и Куба, безнаказана агресия пред джамия, тормоз над граждани и журналисти и какво ли още не... И все пак твърдия електорат на Волен продължава да си го подкрепя, а останалите не правят нищо, за да бъде изолиран той от политиката. Не ми побира акъла как изобщо е възможно да има грамотни хора у нас с изборни права, които да гласуват за Сидеров – та то е очевадно, че не е никакъв националист, че всичко прави от някакъв егоизъм и мания за величие. Самозабравил се е. Както беше казал бившия кмет на Сливен Христин Петков, преходът няма да приключи, докато не променим манталитета си. Това е нашият основен проблем – че проявяваме търпимост към подобни агресори и психопати, че ги оставяме да ни обяздват и да се обличат във власт без да са я заслужили с каквото и да било.

Театърът

Тази вечер гледах постановка, която очаквах от доста време. Залата на театъра беше препълнена, атмосферата страхотно артистична, както се и предполага. Прекарах чудесно. След два часа съпреживяване ситуациите на героите се чувствах вдъхновен, озарен, с пробудено съзнание. Мисля, че това е истинската храна за душата. Изкуството, което те докосва повече от което и да е друго.

Театърът – съчетава повече от един човешки таланти. За да си добър актьор трябва да си паметлив, да имаш сценично поведение, да пееш, да се движиш, да импровизираш, да си опериран от срам и да имаш находчиво чувство за самоирония.

Казват, че истински добрият актьор се разпознава именно на сцената, пред кулисите, където няма специални ефекти, няма дубли и оператор, който да променя фокуса на обекта, за да засили ефекта. Киното излъчва само най-доброто, театърът показва истинското - дори и при липса на декори талантливият актьор да принесе публиката си на друго място, в друго време.

Затова се радвам, когато виждам колко популярен напоследък е станал театърът. А доказателството ми е – недостига на места. Миналата седмица исках да закупя билети за постановка след 14 дни и ми казаха, че билетите са изчерпани. Постановката се играе в голяма зала, а не в някоя камерна. И това напоследък ми се случва доста често. За постановката, която гледах тази вечер, имах билети от месец насам.