От години чуваме предупреждения, че бъдещите конфликти няма да са за петрол, а за вода. Доскоро това звучеше като хипербола, но днес, когато наблюдаваме суша, изчерпване на подземни води и политическо напрежение около всяка голяма река, тази прогноза изглежда все по-реалистична.
Исторически водата винаги е била ресурс на власт и оцеляване. Първата документирана водна война е още през 2500 г. пр.н.е. в Месопотамия – цар Урлама отклонява каналите на Тигър и Ефрат, за да отслаби съседите си. Иронично е, че 4500 години по-късно, пак в същия регион – между Турция, Ирак и Сирия – напрежението за контрол над водните ресурси отново расте.
Днес над 2 милиарда души нямат достъп до безопасна питейна вода, а според прогнозите на ООН до 2050 г. те ще са близо 3 милиарда. Водата вече не е даденост – тя е валута, политически инструмент и причина за миграция. Недостигът на вода засяга около 40% от населението на планетата, а сушите стават по-дълги и по-екстремни. Климатичните промени буквално преначертават картата на валежите, оставяйки едни райони в постоянен недостиг, докато други се борят с порои и наводнения.
Към това се добавя и икономическият натиск – селското стопанство, минното дело, производството и енергетиката изискват огромни количества вода. И когато търсенето расте по-бързо от възможностите на природата, напрежението между държавите става неизбежно.
Най-уязвими са Близкият изток и Северна Африка, където 83% от хората живеят в зони с висок риск от воден недостиг. В Азия, по поречията на Хималаите, напрежението между Китай и Индия за контрол над реките вече е част от военната им стратегия. Подобни конфликти зреят и в Централна Азия, където бившите съветски републики спорят за водите на Аралско море и неговите притоци.
Но „водните войни“ не са само геополитически. В САЩ, река Колорадо е източник на напрежение между седем щата, които се борят за намаляващия ѝ поток. В Африка, в региона Сахел, фермери и пастири вече влизат в сблъсъци за достъп до вода. Дори на Балканите темата започва да придобива политическа тежест – България все по-често е обект на дипломатически искания от Гърция и Турция за споделяне на водни ресурси, особено през летните суши.
Експертите като д-р Питър Глейк предупреждават, че недостигът на вода може да стане катализатор на бъдещи конфликти. Но те също посочват, че решението не е в нови стени и граници, а в технологично и политическо сътрудничество – обезсоляване, рециклиране, интелигентно напояване, и най-вече – международни споразумения.
Истината е, че човечеството вече има знанията и технологиите, за да предотврати водни войни. Въпросът е дали ще има политическата воля да ги приложи. Защото водата е ресурс, който не признава граници. И ако продължим да я приемаме като даденост, скоро може да разберем, че всяка капка има цена – и тя ще се измерва не само в пари, а в човешки животи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар