Урок по смелост и любов от 6-годишно момче

Истинската смелост не е липсата на страх, а победата над него в името на най-чистата любов. В това се убедих, след като прочетох за 6-годишния Бриджър Уокър. От известно време в медийното пространство и социалните мрежи се върти историята на малкия герой, който рискува живота си, за да спаси сестричката си. Момиченцето щяло да бъде нападнато от куче, но брат ѝ застанал на пътя на животното. Кучето нахапало сериозно Бриджър по лицето и врата и се наложило момчето да получи над 90 шева от пластичен хирург. 

Цялата история звучи като сценарий от филм на ужасите, но, мен ме изуми друго – думите на Бриджър след нападението – помислил, че ако някой трябва да умре, по-добре да бъде той. Първоначално ми прозвуча нереално толкова силни думи да излязат от устата на 6-годишно дете. Факт е обаче, че малкият супергерой ги е подплатил и с действия. 

Подобна смелост и осъзната жертвоготовност са добродетели, които трудно се намират в наши дни и малко хора биха проявили. Едно 6-годишно момченце обаче, ни даде ценен урок и което е по-важно – надежда, че доброто го има, че не е мит силната и безкористна детска любов. При смелостта има мотивация, нелогична за механизма ни за самосъхранение и Бриджър го доказа. 

Неговата история докосна целия свят, а идолите му от „Отмъстителите“ се превърнаха в негови фенове. Момченцето не остана незабелязано и от президента на Световния боксов съвет, който го обяви за „най-смелия човек на планетата“, връчвайки му пояс на световния боксов шампион. 

Браво, Бриджър! Ти си истинският герой!

Футболът се завръща

Нямам търпение да започне българското футболно първенство и отново да се порадвам на любимите ми мачове. По принцип предпочитам английски, испански или италиански футбол, но в такива моменти всяка среща на терена ми е като глътка свеж въздух.

Ще излъжа ако каже, че не са ми липсвали футболните срещи по време на пандемията. Даже напротив. Случвало се е да си пускам стари мачове, които знам, че са наситени с много емоции, положения и адреналин. Причината – за да задоволя потребността си от съревнование, изненада и победа.

Всъщност аз обичам да усещам на живо емоцията от футбола и затова преди често посещавах стадиона. Тениската, шалчето на любимия отбор и разбира се, талисманите за късмет. Само така съм готов да отида на мач, иначе не бих рискувал. Нищо не е случайно, имам си и история за доказателство  – не носих със себе си всички неща, които ви описах по-горе, и от сигурна победа, резултатът се обърна. Затова съм си обещал, че неподготвен няма да отида.

Сега обаче с всичките късметлийски итеми пък няма къде да отида и да се порадвам на футбола отблизо. Жалко е, че се стигна до подобна ситуация и се отмениха Олимпийски игри, Европейското по футбол и редица първенства в други държави. Освен пагубно за феновете, е и за клубовете, и за спортистите, и за спорта. Но както всички трудности – и това ще мине.

Все пак трябва да се радваме на малките моменти, които ни се дават. Затова с няколко приятели се организирахме да гледаме заедно първия мач от обновеното българско футболно първенство. Подготвени сме както емоционално, така и физически – с бира и чипс, разбира се.

Четиридесетият рожден ден

С наближаването на четвъртата ми кръгла годишнина започнаха терзания в мен. Преди година не бих си и помислил, че един рожден ден може да ми повлияе по този начин. Оказа се обаче, че животът има с какво да ме изненада и да ми даде нови теми за размисъл.

Винаги съм вярвал, че годините са просто едно число. Като дете се радвах на отбелязването на деня, в който съм се родил. Винаги имаше големи детски забави и веселби. После започнах да отбелязвам повода с приятели и близки, а сега ми се иска да съм само със семейството си.

Тази година се замислих, че половината от живота ми на земята е изминал, и то в най-добрия случай. Направих равносметка за постигнатото, за изгубеното, за грешките и се отправих към несигурното бъдеще. Някак си не мога да кажа дали съм напълно доволен, но съм щастлив от човека, в който съм се превърнал. Странното ми чувство идва от факта, че аз още се усещам на 25 – имам силата, енергията и заряда. Но не мога да приема факта, че годините отлетяха толкова бързо, а аз исках да превзема света. Вече имам друго съзнание, все още съм пъргав и мога да направя каквото си поискам. Но разликата от младежкото ми аз и сега, е опитът.

Получи се така, че изведнъж се събуждам и осъзнавам, че вече не съм просто голям, а възрастен. Навремето четиридесет годишните ми се виждаха като старци. Днес обаче съм на друго мнение. Постепенно започвам да разбирам, че сега идва моментът на жътва, на обирането на плодовете от труда, който неусетно съм положил през годините. Предстоят ми хиляди позитивни моменти и емоции, но хубави по своя си отлежал начин.

Към днешна дата се радвам на семейството, което създадох. Това е най-голямата ми награда. Продължавам смело по пътя напред и се надявам, че най-хубавото предстои. Духът ми е здрав и вярвам, че именно затова ме очакват светли дни. На всички вас, които също навършвате четиридесет – не се предавайте, не се депресирайте, просто живейте за мига и се оповивайте на знанията си от годините!

Символът на любовта и надеждата

Живеем във времена, за които даже не сме и предполагали, че могат да се превърнат в реалност. Едва ли в началото на 2020 бихме предположили, че само няколко месеца по-късно светът ще бъде прихванат в примката на опасен вирус. Гледали сме по филмите хиляди подобни сюжети, но когато се случи в действителност – не можехме да повярваме.

Затворени вкъщи, далеч от светския живот, от суетата, останали най-накрая сами със себе си, преоткрихме света. Със сигурност вече ще обръщаме повече внимание на малките неща, на любимите хора и на споделените моменти заедно. В навечерието на един от най-светлите християнски празници – Великден, искам да споделя с вас едно видео, което за мен се превърна в символ на надежда и любов.

По покана на кмета на Милано великият тенор Андреа Бочели пя в катедралата Дуомо, като отправи мощна препратка за силата на човека и способността му да се справи с всяка ситуация. Красотата е в живота, нека му се насладим и да вярваме, че всичко ще оправи съвсем скоро!

 

Манията да притежаваме вещи

Повечето от нас си мечтаят да имат хубав телефон, бърза кола, голямо жилище, модерни дрехи. Искаме да имаме скъпи вещи, които да ни осигурят положение и уважение сред обществото. Понякога обаче се стремим само да притежавам, да разполагаме с много, без значение дали е качествено и полезно. Точно на това искам да обърна внимание в тази статия на блога – колко всъщност се нуждаем от вещите, които притежаваме?

Мога да изходя от себе си, тъй като съм типичен пример за човек, който обича да купува дрехи. Когато в даден магазин или пък онлайн бутик видя бяла тениска, просто я искам. И не защото не разполагам с такава, а защото има специфична графика или надпис по нея, който ще придаде допълнителен колорит на визията ми. Абсолютно излишно!

Запитах се каква е причината да копнея, за да купувам. Не ми се искаше да призная, но и аз съм част от това консуматорско общество, създадено да работи и да се обгражда с ненужни материални неща. Причините да достигна до това състояние са няколко. Първата е професията ми, която изисква постоянно да изглеждам добре и да впечатлявам с визия и интелект. Следващата е свързана със схващането ми, че чрез вещите можеш да се изразиш напълно – банално, но пък и вярно. Последната е, че хобито ми е модата и всички, свързани с нея направления.

Погледнато реално това са всички схващания, наложени ни отвън. След лек разчет на месечния бюджет извадих всички разходи, свързани със закупуването на продукти. И знаете ли какво – парите ми отиват там. Работя, за да купува, купувам и работя. Числата малко ме стреснаха и засега смятам да спра с манията си. Време е да оценя това, което разполагам и да насоча усилията и средствата си в проекти, които ще ми дадат повече добавена стойност.

Интересно за Велинград

Днес в блога си реших да ви разкажа интересни факти за Велинград. Наскоро в мен се появи интерес да чета все повече книги относно историята, развитието, хората в Родопите и по-конкретно в този район. Любопитството ми ме отведе към една интригуваща история, която реших да ви споделя.

На територията малко над карстовия извор „Клептуза“ се пресичат 24-ят меридиан и 42-ят паралел. Смята се, че числото 24 е божествено, защото обхваща целия времеви цикъл от денонощието. От своя страна 42 е огледален образ на 24 – символика за двойна сила  и затвърждаване истинността на знак. Точното това място на пресичане на меридиана и паралела е определено и като мястото, от което извира лековита термална вода. Местните от старо време са вярвали, че тук е средата на Земята и затова именно във Велинград има природно чиста и вълшебна вода.

В подкрепа на тази теория попаднах и на друго вярване, според което реката, която пресича града, не случайно получава името си – Чепинска. На времето местните са наричали реката Цепинска, защото тя разцепва и града, и земното кълбо на две равни половини. Но когато турците завладяват територията, малко видоизменили произношението, тъй като в техния език няма звук „ц“. Така реката от Цепинска става Чепинска. Само старата римска крепост, която е в близост запазила името си и до ден днешен се нарича Цепинска.

Дали е легенда, че Велинград е средата на Земята, или местните са създали необикновена история за града, за да бъде по-привлекателен, не мога да определя. Но е полезно да се запознаваме с подобни разкази, които да ни провокират да мислим и да ни дадат една нова перспектива за света.