Живот по план (част 1)

 

Всички имаме някакъв план за това как трябва да протече живота ни. Да завършим образованието си, когато трябва, да започнем желаната работа по специалността ни, да открием мъжа на мечтите си и да създадем семейство. До 30 например? 

Може би не всички, но все пак много хора носят този класически образ на успешен живот като пожелание за бъдещето. Но какво, ако всичко се окаже различно от очакваното? Как бихте се справили с разбитите очаквания и паниката от случващото се или не случващото се?

Каква е причината за паниката в последния момент? Главно тя се свързва с възрастта или с други думи - отразяването на това, което сме постигнали или не в определен етап от живота. При жените това отражение обикновено върви ръка за ръка с 30-тата годишнина, когато биологичният часовник започва да тиктака и мислим повече за възможността да имаме бебе, отколкото за това къде е най-доброто място за парти. При мъжете започва около 40-годишна възраст. Ако дотогава не са създали семейство, паниката започва лека-полека да настъпва. 

Между другото, не само необвързаните са загрижени за това кога ще станат родители. Биологичният часовник се обажда и при тези, които са във връзка, особено когато партньорът има различни идеи за планиране на семейство. Какво ще стане, ако другият не иска деца? Често такива двойки се разделят и след кратко време започват нова връзка, отново от паника, че иначе никога няма да създадат истинско семейство. В такъв случай, не е изключено да осъзнаете на 50, че не сте намерили голямата си любов.

Четиридесетият рожден ден

С наближаването на четвъртата ми кръгла годишнина започнаха терзания в мен. Преди година не бих си и помислил, че един рожден ден може да ми повлияе по този начин. Оказа се обаче, че животът има с какво да ме изненада и да ми даде нови теми за размисъл.

Винаги съм вярвал, че годините са просто едно число. Като дете се радвах на отбелязването на деня, в който съм се родил. Винаги имаше големи детски забави и веселби. После започнах да отбелязвам повода с приятели и близки, а сега ми се иска да съм само със семейството си.

Тази година се замислих, че половината от живота ми на земята е изминал, и то в най-добрия случай. Направих равносметка за постигнатото, за изгубеното, за грешките и се отправих към несигурното бъдеще. Някак си не мога да кажа дали съм напълно доволен, но съм щастлив от човека, в който съм се превърнал. Странното ми чувство идва от факта, че аз още се усещам на 25 – имам силата, енергията и заряда. Но не мога да приема факта, че годините отлетяха толкова бързо, а аз исках да превзема света. Вече имам друго съзнание, все още съм пъргав и мога да направя каквото си поискам. Но разликата от младежкото ми аз и сега, е опитът.

Получи се така, че изведнъж се събуждам и осъзнавам, че вече не съм просто голям, а възрастен. Навремето четиридесет годишните ми се виждаха като старци. Днес обаче съм на друго мнение. Постепенно започвам да разбирам, че сега идва моментът на жътва, на обирането на плодовете от труда, който неусетно съм положил през годините. Предстоят ми хиляди позитивни моменти и емоции, но хубави по своя си отлежал начин.

Към днешна дата се радвам на семейството, което създадох. Това е най-голямата ми награда. Продължавам смело по пътя напред и се надявам, че най-хубавото предстои. Духът ми е здрав и вярвам, че именно затова ме очакват светли дни. На всички вас, които също навършвате четиридесет – не се предавайте, не се депресирайте, просто живейте за мига и се оповивайте на знанията си от годините!

Съвременният Сизиф

Живеем в страната на абсурдите. При нас, българите, контрастите са все по-силно изразени не само по отношение на икономически и политически белези, а все по-често на чисто психологическо ниво. Често сме роби не толкова на средата, но действителните ни окови са страхът от неуспехите, неверието в собствените способности, депресиите и неврозите, родени от  вярването,  че сме подвластни на една определена кауза. Често загубваме чувството си за логичност и рационалност, обличайки социалната кожа на общността, поддавайки се на масовото промиване на мозъци. Но в основата на нашето съществуване е не друго, а абсолютният и предумишлен бунт срещу нормите, порядките,... срещу себе си.  За това се сетих за едно есе на всепризнатия френски писател Албер Камю.  Наскоро ми попадна „Митът за Сизиф‟ - интересни разсъждения върху човешкия живот с герой от древногръцката митология.

И българинът, според мен, е един съвременен Сизиф.  Всеки ден всеки от нас търкаля своята съдба по нанагорнището на живота, за да може метри преди върха, прокълнат,  трудът му да се изтъркаля обратно до изходна позиция.

Абсурдността на ситуацията се крие в това, че независимо отчаянието и обречеността на неуспех, ние продължаваме да се борим, противопоставяйки се на абсурдността на живота и дори започваме още по-силно да я ценим, подемайки  с още повече плам новия, също толкова обречен, опит да надделеем над нея.

Но във всичко това има малък лъч надежда. Самият Камю казва, че бунтът е единственият начин да се живее в един такъв свят и именно този бунт е важен сам по себе си. Защитаваните каузи, позиции, мнения са маловажни. Може би защото в основата си виждането му се състои в абстрактното понятие за целта, която осмисля живота ни.

Живот в къща или апартамент?

Вие скъпи читатели къде живеете - в къща или в апартамент? Всъщност аз живея в апартамент, но винаги съм мечтал един ден да се преместя в хубава спретната къщурка. Не знам къде е по-добре да се живее, зависи от гледните точки. От личен опит знам, че в апартамента живота е по-ограничен. Трябва да се съобразяваш с други хора, да не вдигаш шум. За да няма война трябва да угодиш на всеки - кой бил нощна смяна, кой имал бебе или малки деца. Когато празнуваш някакъв по-специален повод ти е некомфортно да увеличаваш музиката и да се веселиш по-шумно. Ако съседите са свестни e OK, но ако са възрастни хора е по-сложно. Стане ли 22 часа и децибелите трябва да се намалят, в противен случай може да ни навести полицията. Това е относно шума, ами ако от съседа прокапе в банята или в друга стая - пак проблем. С една дума живота в жилището е малко или много зависим от съседите. Пък има и много любопитни съседи- кой кога излиза, с кого се прибира - все има коментари. Живота в къща си представям по друг начин - самостоятелен, спокоен , на тихо и красиво местенце. Дори и къщичката да е малка, достатъчно е да има градинка, за да си посееш зеленчуци. Пред къщичката да има една беседка, за да се събираме с компания и да хапваме. Далеч от тълпата можеш да правиш каквото си искаш необезпокояван. Ако имате домашен любимец е по- лесно, може да играе на свобода. Дано някой ден мечтите ми се превърнат в реалност :).