Съвременният Сизиф

Живеем в страната на абсурдите. При нас, българите, контрастите са все по-силно изразени не само по отношение на икономически и политически белези, а все по-често на чисто психологическо ниво. Често сме роби не толкова на средата, но действителните ни окови са страхът от неуспехите, неверието в собствените способности, депресиите и неврозите, родени от  вярването,  че сме подвластни на една определена кауза. Често загубваме чувството си за логичност и рационалност, обличайки социалната кожа на общността, поддавайки се на масовото промиване на мозъци. Но в основата на нашето съществуване е не друго, а абсолютният и предумишлен бунт срещу нормите, порядките,... срещу себе си.  За това се сетих за едно есе на всепризнатия френски писател Албер Камю.  Наскоро ми попадна „Митът за Сизиф‟ - интересни разсъждения върху човешкия живот с герой от древногръцката митология.

И българинът, според мен, е един съвременен Сизиф.  Всеки ден всеки от нас търкаля своята съдба по нанагорнището на живота, за да може метри преди върха, прокълнат,  трудът му да се изтъркаля обратно до изходна позиция.

Абсурдността на ситуацията се крие в това, че независимо отчаянието и обречеността на неуспех, ние продължаваме да се борим, противопоставяйки се на абсурдността на живота и дори започваме още по-силно да я ценим, подемайки  с още повече плам новия, също толкова обречен, опит да надделеем над нея.

Но във всичко това има малък лъч надежда. Самият Камю казва, че бунтът е единственият начин да се живее в един такъв свят и именно този бунт е важен сам по себе си. Защитаваните каузи, позиции, мнения са маловажни. Може би защото в основата си виждането му се състои в абстрактното понятие за целта, която осмисля живота ни.